Бил съм тук-там из Стара Европа, много от местата са ме впечатлявали с една или друга своя черта, но само едно е оставило истински незабравима следа в мен. Така, както човек се влюбва истински за първи път само веднъж, така и аз успях да се влюбя в Златна Прага от пръв поглед и да оставя част от мен там. Може би, за да се връщам там отново и отново. И може би единствено вътрешният ми инстинкт и стремеж да запазя това усещане истинско и платонично ме е възпряло да не изоставя всичко, което ме свързва с настоящото битие и да се опитам да заживея там, за да изконсумирам тази любов. Или може би това е чистият първичен страх от старата истина, според която единственият начин да убиеш една мечта е да я осъществиш.

А само като си помисля, че първата среща можеше изобщо да не се състои и заедно с това цялата магия, продължаваща вече няколко години. Очевидно съдбата обича да поставя на изпитание човек, преди да му позволи да вкуси от специалното меню, което му е приготвила. Бе далечната 2003 и тъкмо се бях отдал на заслужена почивка след успешна тригодишна магистратура на о-в Крит. В края на една сравнително скучна ваканция на Поморие /наистина неподходящо място за млади хора, търсещи повече адреналин, отколкото спокойствие/ се запознахме с две симпатични момичета, които се оказа, че живееха и работеха в Прага. След три дни заедно, у тях не остана съмнение, че трябва да ни поканят на гости…

И така в един ден от късния Октомври аз и моя приятел тръгнахме към Прага по един от най-мъчителните начини – с автобус. Билетите София-Прага бяха уредени и ние слязохме в тъмна и мрачна утрин на място, което може да се опише като изоставен ориенталски битак, състоящ се от неприветливи метални будки и покрит с рядка, добре поддържана кал, наричащо себе си Автогара София – Сектор международни автобусни линии. Там ни посрещнаха „учтиви“ и „дружелюбни“ нашенци, които успяха да ни продадат „необходимите“ за преминаване на Българо-сръбската граница 1000 динара на човек по курс, който бе невероятно изгоден, като се вземе предвид, че въпросните копюри бяха отдавна излезли от употреба и може би имаха невероятна колекционерска стойност. Освен това аз „помогнах“ на шофьора на автобуса ни /това, разбира се, си остана само негова версия/ да си обмени евро валутата в по-дребни банкноти, само срещу 75% комисион от парите ми, предназначени за престоя в Златна Прага… Ние, естествено, решихме все пак да съобщим за тези доблестни люде на органите на реда, защото твърде бързо изчезнаха, а ние искахме да им оставим нашите благодарности… все пак, възпитани хора сме. От реакцията на господа-следователите разбрахме, че те са отдавна известни на тях със своята безгранична стеснителност и скромност, което бе гаранция, че няма да ги видим отново. Един от тях поне /както се досетихме по-късно/ ни почерпи по едно кафе, за да сподели и разкаже, че не сме първите и единствени жертви на добрината им. Това бе най-скъпото кафе, което съм /и надявам се ЩЕ/ пия.

Нормално бе след тази случка, почти обезпаричен, да не ми се тръгваше за никъде. Добре, че моя приятел ме увещава продължително и след няколко разумни довода и малко пари на заем ме качи на автобуса. След като напуснахме родната мизерийка и преминахме през негостоприемна Сърбия /но въпреки следвоенното положение и скорошните бомбардировки от „Силите на Доброто“, магистралата им от Ниш през Белград и оттам до Унгария бе напълно осветена, за разлика от нашите тъмни пътища/ се озовахме в Словакия и после в Чехия, а красивите пейзажи около пътя ме караха да забравям за неприятната случка и ме обземаше мисълта, че съм взел правилното решение да продължа.

А когато автобуса навлезе в покрайнините на Прага и в далечината се показаха силуетите на двореца Храдчани и 100-те кули-пазители на града, се почувствах като Алиса, която първо пропадаше в дупката на Белия заек а след това се смали до няколко сантиметра ръст, само за да отключи със златното ключе вратичката, която я отведе в най-красивата градина, която човешкото въображение можеше да си представи…

…to be continued

уикенд в златна прага